Сълзите ми са оловни и вече няма път, през който да избягам от тях... Свличат кожата ми и вече знам, че съм низвергната... Опитах се да се оправдая - не успях. Пръстите ви жестоко сочеха към мен...
Сега просто плача, сред бели, стерилни стени... Плача, като на поклонение... Сълзите ми утекват в безмислието...
Плача безутешно и знам, че няма никой да се приближи, че няма кой да докосне рамото ми, знам че съм излишна...
Колко е срашно да си излишен, когато има толкова нужни и смислени, а ти стоиш просто там, обитавайки пространството без посока и надежда... Обитаваш, вярвайки, че ще дойде ден, в който ще бъдеш открит и възмезден за всички болки и отстъпени преживявания... Ден, в който всички сънища, които си сънувала напук на реалността, ще придобият очертания и ще запеят текстове на Джани Родари...
Не би... самотата е диагноза...